Последният доброволчески поход: Войнишка радост

29-ти май, неделя. 

След като бяхме прекарали два дни във велоработилницата, в късния следобед едни от нас се прибираха от Дряново към София, докато други останаха в малкото планинско градче. През следващите дни щяхме да почистим сградата на някогашното промишлено предприятие, която през последния месец и половина бяхме превърнали в дом на над 300 дарени велосипеда. Тъжно е – съживихме тази стара постройка, изпълвайки я не само с колелета, но и с весели викове, с шеги, с другарски поздрави и със стремеж да сбъднем повече детски мечти; скоро същото това място щеше да е празно и бездушно, но щеше да е създало своята добрина.

От дългоочаквания първи юни ни деляха само няколко дни. Дни за въодушевление, но и дни за размисъл и равносметка. Преди да се разделим и всеки от работната ни дружина да поеме по своя път, стояхме пред работилницата и си говорихме. Бяхме в очакване на последния камион, който щеше да натовари 30 велосипеда и да отпътува за Етрополе. С радост споделяме, че Етрополе не беше сред 5-те първоначално определени града, но там се намериха едни добри хора, които за кратко време се организираха и се свързаха с нас с желанието, ако имаме възможност, да помогнем и там. Е, успяхме – благодарение на многото дарени велосипеди, благодарение на неуморните доброволци, благодарение на силното ни желание да покажем, че няма неосъществими мечти.

Този последен доброволчески уикенд ще помним винаги. Безценно е да видиш как в една огромна зала кипи работен ентусиазъм, дрънчат ключове и ехти смях; а в друга, съседна на тази зала, са подредени над 200 велосипеда – вече ремонтирани и разпределени по градове. Всяко колело с номер и име на бъдещия му малък собственик. А в коридора – свистят гуми и Шайката (Генчо – нашият най-забавен дряновски приятел) прелита, тествайки поредния готов пациент, на който най-вероятно вече е дал и име – Джекито (Джеки Чан), Силвестър или друго от рода. А нас вече ни боли коремът от смях!

Освен с традиционните Генчови изпълнения, този уикенд бе пълен с още веселие. И с още добрина.

Съботният ден започна рано. В 11 часа вече бяхме в очакване на първия бус на DHL, който идваше от Велико Тръново и след като натовареше 40-те велосипеда, щеше да отпътува за Попово. Трудно ще ви представим шофьора на буса достатъчно достоверно, но  „Разтегателния“ – както сподели, че го наричат колегите му – признаваме за истински супер човек!

Последният доброволчески поход: Войнишка радост

Започвайки да товарим, бяхме сигурни, че е невъзможно да съберем всички велосипеди, тъй като Попово е градът, в който велосипедите за големите деца бяха най-много. Сигурни, сигурни… след 30 минути, в които товарихме и се възхищавахме на оптимизма и чувството за хумор на веселия шофьор, сигурността ни започна да изчезва. „Еврибади, още един тук“ – извика той с доволна усмивка; след минутка дръпна със замах страничната врата на буса и тя се затвори. И последваха радостен смях и прегръдки. И още една изненада :) – и вторият бус на DHL паркира пред работилницата.

И вторият бус на DHL паркира пред работилницата.

Без да губим време, започнахме да товарим и него, когато пристигнаха неочаквани посетители – едно семейство с две деца, момиченца на около 5-6 годинки. Извадиха от багажника на колата си колелце и споделиха, че инициативата за това да дойдат и да го дарят намясто е изцяло на двете им дечица. Момичетата подскачаха навсякъде, щастливи и любопитни да видят къде са всички останали дарени велосипеди. Всичко в нас се усмихваше – чувствахме, че бяхме причина за случването на най-истинската проява на добро – осъзнатата и извършена от дете. От дете за друго дете. И в този момент всички усилия имаха смисъл, а мисълта за всичко онова, което ни предстоеше в първите дни на юни, ни караше да копнеем и да вярваме още по-силно в промяната, която заедно с всички дарители и доброволци постигахме.

Най-истинската проява на добро – осъзнатата и извършена от дете. От дете за друго дете.

Последните два работни дни минаха неусетно. В „отбора“ ни бяха вече познатите – Велимира – най-смелото, сръчно, сърдечно и одухотворено габровско момиче, което не знае що е то „не мога“; и Наско и Валери – карловските момчета, които ни припомниха колко ценно е съчетанието на трудолюбие (в работилницата) и родолюбие (край вечерния огън в село Пейна); Ники и Радо – момчетата от Дряново, които не се боят да изминат 5 км пеш, докато стигнат от своя дом до работилницата, за да се трудят неуморно. В екипа имахме и други рекордьори – успяхме да възстановим 7 балканчета, а от една „гола“ рамка създадохме едно чудесно колело!

В екипа имахме и други рекордьори – успяхме да възстановим 7 балканчета, а от една „гола“ рамка създадохме едно чудесно колело!

Последната капачка от бира издрънча на бетонния под в изоставеното промишлено предприятие. Наздраве! Последното „Наздраве!“ за тазгодишните доброволчески уикенди в „Колело за смет, за дете велосипеди“. Последен поглед и към велосипедите, които все още не бяха отпътували към останалите градове. А слънцето влизаше на снопове през големите прашни прозорци. Осветяваше колелетата, осветяваше разхвърляните по пода инструменти…  а мислите ни – тях ги озаряваше. С надежда.

Прибрахме се вкъщи и за пръв път след края на доброволчески уикенд спахме така спокойно. Бяхме изпълнили целта си. 230 велосипеда скоро щяха да бъдат карани от 230 деца, които днес си нямат свое колело. А някъде в сърцата им щеше да живее една благодарност – чиста и искрена – към всички добри хора, които дариха, ремонтираха, превозиха велосипедите, които следиха, бяха съпричастни и споделиха каузата, за да достигне тя до повече хора. На всички тях – Благодарим от сърце!

С войнишка радост,
Екипът на 1bike

П.П. По всичко изглежда, че последният доброволчески уикенд няма да е последен, но за това ще разкажем скоро :)

По всичко изглежда, че последният доброволчески уикенд изглежда няма да е последен, но за това ще разкажем скоро :)

Вашият коментар