Дивите лебеди

Като дете обичах тази приказка. Не защото беше вълшебна и защото ме караше да вярвам, че един ден и аз от пате ще се превърна в лебед, а защото ми помогна да приема истината, че красотата винаги живее и се създава там, където има душа.

Бела и Белият лебед — Два шосейни велосипеда

Ето защо, когато посетих велоработилницата на Шишман за първи път, си помислих, че това място е като гнездо на диви лебеди. Велосипедите идваха ранени, неугледни, самотни и измъчени, а красотата им често или бе изчезнала с времето, или бе скрита под драскотини, скърцане и ръжда. Когато обаче дойдеше време да излетят от „гнездото“, колелетата от грозни патета се превръщаха в красиви лебеди и бяха толкова пъстри, толкова живи и грациозни, така усмихващи. А най-най-вълшебното в този прочит на приказката беше, че всяко колело, всяко грозно пате беше специално. Към него почти винаги се обръщаха по име и го различаваха от останалите не по раните, а по някой малък красив детайл, който го правеше уникално.

Минаха месеци, откакто наблюдавах отстрани как ежедневно в работилницата влизаха едни грозни патета и излизаха други красиви лебеди. Приказката се повтаряше ден след ден – с една и съща поука, но с различни цветове, настроения и линии. В един щастлив миг разбрах, че скоро и аз щях да имам свое колело, което също щеше да мине по пътя на Дивите лебеди. Беше подарък – скъпоценен за мен. Пристигна в кутия, имаше жълто-зелена рамка, подвити рога и по тялото му се откриваха драскотини. От самото начало беше ясно, че ще стане бял с кафява седалка и кафяви рога. А рога си имаше, защото беше шосеен велосипед. А и беше момиче. Кръстихме я Бела. Беше прекрасна – с фини линии и излъчваше една красива простота… точно както и лебедите. Бяха се трудили над нея дълго, с много любов. И това не само личеше, но окриляше и нея, и мен.

Бела — Шосейният велосипед на Дени

Често се връщам в тази приказка. В своята приказка. И вярвам, че всеки, който е посетил работилницата поне веднъж, също я е изживял. По свой начин – с един от многото прочити, които момчетата във велоработилницата са създали до днес.

И вероятно ще си кажете – да, тя им е близка и ги обича. Затова говори така. Прави сте. Но има нещо, което обикнах, преди да срещна и обикна тях. Велоработилницата. Там винаги е весело, винаги е пълно с усмихнати хора. Измежду дрънченето на ключовете дрънчат още ведри гласове, струни на китара и въртящи се на стойката капли. И мирише вкусно. Все ще се намери по някой сърцат човек, който ще намине, за да остави курабийки или други домашни вкусотии, или пък друг, за който пътят до работилницата просто е един вълнуващ „уан трип“.

Да. Животът в работилницата е прекрасен. Когато обичаш красотата, когато си млад и когато все още вярваш в приказки. Е, приказките на гуми не летят, но пък могат да накарат човек да полети от щастие.

Велоработилницата и мечтите на ул. Шишман 45 в София

One thought on “Дивите лебеди

Вашият коментар