Аз и велосипедите

Един от любимите ми спомени, свързани с велосипедите, е от една Коледа. Бяхме във Варна и беше почти полунощ. Насядали около елхата, въодушевено разказвахме и слушахме истории. Дядо ми Иван беше изчезнал за малко нанякъде, когато изведнъж лампите изгаснаха, а след това се звънна на вратата. Спомням си как дядо ми тогава извика мен и сестра ми да видим какво става. Не ни отне много време, за да открием, че тревогата е била напразна – зад вратата нямаше никого. За сметка на това токът си дойде отново, така че притеснението бързо изчезна.

Когато след минута се върнахме в стаята обаче, пространството около елхата се беше променило. Пред нея се беше изправил един голям, бежов силует. С черни гуми и черна седалка. Позачудих се, но по усмивките наоколо и погледите, подканящите ме да се приближа към него, разбрах, че е мой. Едва ли бих могъл да опиша реакцията си. Със сигурност обаче съм загубил и ума, и дума, щом си спомням само това. Като се замисля сега, в тази акция едва ли е участвал само дядо ми, затова благодаря и на всички други, вероятно замесени – на баба си Веска, която вече не е сред нас, на майка си и на баща си. Вие сте основната причина днес велосипедът за мен да не е просто няколко парчета метал с различна форма и функция, но събрани в едно и работещи заедно.

Велосипедът е едно от първите неща, които се научих да управлявам в живота си. Достатъчно е да хвана здраво твърдите дръжки на кормилото му, за да поема по пътя, който съм избрал.

Ясно ми показа, че мога да постигна всичко, стига да притежавам необходимите енергия и желание – просто трябва да натискам педалите и да не спирам, докато не пристигна. А след това да продължа.

Защото успя да ми докаже, че светът е много по-голям, отколкото си въобразявах. С него съседният квартал беше поне с 15 минути по-близо, което е достатъчно добър повод да го опозная. А с това ме приближи още повече и до следващия квартал. И колкото повече хора срещам по пътя, толкова по-богат ставам.

И толкова повече емоции и спомени събирам. Защото нищо не е само черно или само бяло. Как иначе едно колело с две рамена, наречени педали, задвижващо друго колело чрез верига, може да провокира толкова много чувства, че да ме направи такъв, какъвто съм?

Разбира се, през това време не пропусна нито една възможност да ме запознае с първите трудности, по-големи или пък по-сложни от мен самия. Е, поне заедно с това ми предложи и награда – научи ме как да се преборвам с тях, възнаграждавайки любопитството ми. Първата спукана гума. Първата паднала верига. Първият разхлабен педал. Първата изкривена капла. И малко по малко разбрах как да бъда по-внимателен и добър – и към него, и към себе си, и към околните.

За мен велосипедът никога няма да бъде просто купчина метал. Той винаги ще бъде учител, магнит за ценни хора и емоции, двигател за промени и истински символ на свободата.

А какво стана с големия, бежов силует? С черните гуми и седалка? Все още е във Варна и е хванал малко ръжда. Но скоро ще възкръсне за нов живот. Защото това правим ние в 1bike – изтупваме прахта от спомените, полираме ги, смазваме ги и ги събуждаме. И заради вас, и заради себе си. За един по-добър, красив и чист живот.

_DSC5759

2 thoughts on “Аз и велосипедите

  1. Pingback: Подарък велосипед — всеки мечтае за такъв — 1bike.bg

Вашият коментар